"Но тя беше вече там.

Простряна на леглото, подсмърчаше с мокра кърпичка в ръце.

-Здрасти,мила - казах аз - Какво правиш тук? - Тя се разплака. - Май и на теб не ти е провървяло съвсем, а, мила?

Успя да кимне. Взех я в обятията си, обгърнах я, целувах много нежно подутите й клепачи.

-Не се ядосвай, бебе - промълвих аз, легнах по гръб и я придърпах към себе си. - Плачи, но не се ядосвай.

-Защо? - попита тя.

-Защото, мила - прошепнах, като я притиснах здраво, - защото няма къде да вървим, освен нагоре.

И този беше пътят, по който тръгнахме - нагоре. От този ден нататък нещата тръгнаха по-добре, поне за известно време. Но ние работихме за това. "

Уилям Голдмън, "Златният храм"