"Но когато нещата останат недоизказани, винаги се връщаме назад."

"Знаеш ли, от теб зависи дали това, което те вълнува, ще е в миналото, настоящето или в бъдещето.
Да избереш дали да си щастлива със спомени, с действия или с мечти. :) "


Навън.. е вечер, в която таласъми и вещици танцуват своя сватбен валс, и призрачни замъци изплуват в мрака, потапят обитателите в сън на забрава, и бели вълци вият, настръхнали и жадни за мъст.
Луната бяга, влачена от силния вятър, и раздрана облачна завеса от тъмносин здрач се плъзга шеметно пред нея.

Беше сам. Миналото беше мъртво, а бъдещето - немислимо.

1984

Беше ужасно. Аз хиляди пъти съжалих, че отидох... :(((
Като влезнах в залата до него седеше някакво момче.
- Здравей.
Усмихна се. После тишина.
Извади марихуана.
- Ще пушиш ли?
- Да.
- Е, хайде вън.
Студено.
- Ще си взема якето.
Връща се. Тъмно е вън. Само ние двамата под небето.
- Стенли, аз се държах глупаво тогава... Ти сърдиш ли ми се?
- О, не ми се говори за това! Заеби.
- А, добре. Много добре.
Тишина. Дълга и грозна тишина.
- Кажи нещо.
- Какво?
- Нещичко...
Поглеждам нагоре. Звезди. Защо? Моля ги да са с мен. Не са. Всички ми мълчат.
- Пуших много тази вечер. Не ми се говори, Яничка.
- Аха, разбирам.
Не разбирах нищо. Болеше. Тъпо. Некадърно. Аз съм идиот... Тишина!
Той влезе. И аз. Той седна. И аз. Мълчеше. И аз. Телевизорът.
- Смени тоя канал, Стенли!
- Няма.
Тихо, тихо, тихо... Времето спи.
- Защо се държиш така, Стенли?
- Как?
- Ами... не ми обръщаш внимание.
- Не съм в настроение. Съжалявам.
Пак тихо. И грозно. Страшно. Болезнено. Криво. Трудно. Защо?!
- Ти от къде идваш? Къде си била?
- Дойдох да те видя. Исках да те видя.
- Е, това е хубаво. Ама момента не си уцелила.
Усмихвам се. Не мога. Тишина. Хора. Шум от говор. Музика. И той. Тактува. Пее. Хубаво пее. В него мелодията оживява и се ражда. Обичам го такъв. Красота. И болка. Искам го.
Пита за нея. Пита друг. Нея я няма. Тя го е оставила вече. Аз съм тук. Аз съм му приятелка. Винаги. Но мълча. Затова ще си остана такава. Пак винаги. И той мълчи. Само свири с уста и потръпва. Не издържам.
Часовника си гледа. Чака. Няма търпение да стане 22.00h, за да почне нощната и да играе с останалите. Времето лети сега. Тихо. Тихо. Тежко.
Аз какво правя там? Мълча. Стоя и искам него. Да можех да изчезна!
Ръцете му... Нежни. Моят продавач на internet е пианист. На мен рядко ми свири... Защо? Мога да го слушам с часове. Да го гледам с часове. Най-близкият ми човек е безкрайно далеч от мен тази вечер. Красив е. А не е мой, не е...
Глупаво е така. Безсмислено. Едно такси и вкъщи. Даже без 'чао'. Без да го погледна. Заболя. Но мога да плача, колкото си искам. У дома може.

Как да се държа с човека, който ме е желал, а сега не ме иска? 

От себе си не си отивай,

със себе си живей

"Аз те попитах за какво мислиш, а ти ми каза: - Не зная.Вятърът отвява мислите ми като калинки. Тогава аз вдигнах ръка, хванах една мисъл и я затворих в шепата си като в кибритена кутийка. Долепих ухо и чух гласа на затворената калинка: - Не искам да си отиваш! Усмихни се. Какво, че ще си отида? На далечен път заминават и жеравите, но ще се върнат. Зад червените къщи изчезва Слънцето, но ще се върне. И влаковете се завръщат, нали? И хората. Какво са разстоянията метър и километри? Има очи,които виждат през високите планини. Има мисли които летят над безкрайните равнини. Има хора,които никога не се разделят. Усмихни се. Има хора,които никога не се разделят"

Край тях се смееше незабелязано
морето, този вечен великан -
голямо като обич неизказана
и синьо като път неизвървян.(

Още като те видях онази сутрин, разбрах всичко. Беше изключил от скорост. А ти бе нужен съединител. Някои коли са автоматик, сине, не забравяй това. През огледалата за задно виждане не можеш да се върнеш назад. Въпреки всичко, по пътя на живота се старай да бъдеш добър шофьор.

Когато нощта прави любов с тишината и в просъница копнежната надежда на настоящето ни зове, чувам гласа ти наум и зная - изгубеното ще бъде намерено.

Изпепеляващо болезнено ние всички горим, изгаряме.
Устните ти ме разкъсват, мислите ти ме пронизват, думите ти, нажежено удоволствие, да, аз те искам,задушавам те, задушавам се, нямам път, а те желая. Ръцете ми, побелели от огъня вътре, се притискат към теб, съзнанието ми се протяга, все по-близо, търся те опипом със затворени очи, вдишвам те, оказва се, че си само мъгла. Сграбчвам те, вкопчвам се, температурата прогаря дупки в мен и се разкашквам яростно, мигновено. Блъскам се, тичам към теб, тичам с все сила напред,разпръсквам се на хиляди малки горящи кристали ,които всички заедно бягат натам. Превръщат ли се в пепел?

Нямах избор. Не можех да вървя срещу себе си. Никой не може. Природно естественото бе решило вместо разума. Или може би случайността. Или заплетената игра на шансове?

Исках да се върна. Обратно по пътя. Държейки го за ръка. 
Всичко, което можех да овладея, бе дишането си.

Тази вечер всъщност започна отдавна, бях в морето до рамене. Днес си потопих главата.