ДВЕ ДУШИ
Аз не живея: аз горя. Непримирими
в гърдите ми се борят две души:
душата на ангел и демон. В гърди ми
те пламъци дишат и плам ме суши.
И пламва двоен пламък, дето се докосна
и в каменът аз чуя две сърца...
Навсякъде сявга раздвоя несносна
и чезнещи в пепел враждебни лица.
И подир мене с пепел вятъра навсъде
следите ми засипва: кой ги знай?
Аз сам не живея - горя! - и ще бъде
следата ми пепел из тъмен безкрай.
ДУШАТА МИ Е ПУСТА...
Душата ми е пуста: буря кратка
помете всичко там. Напразно вече
следа бих дирил от мечтата сладка
по тебе, образ потъмнял! Далече,
цял век далече са от мен
миражите на вчерашния ден.
Все пак аз помня: ти дойде желана,
дойде с душа лист още неизписан,
лист бяла книга. В своя вехта рана
перо намокрих: в спомени улисан,
посегнах аз и писах без покой,
от болка се превивах -
и писах с кръв и гной.
Че ти не бе живяла - а живота
бе мене пък задавил. И той свари
с проклети писмена на богоскота
душата ти чрез мене да нашари./
В очакване, боязън непонятна
владееше предчувствията мои;
изгубих те - пустиня необятна...
Аз не живея: аз горя. Непримирими
в гърдите ми се борят две души:
душата на ангел и демон. В гърди ми
те пламъци дишат и плам ме суши.
И пламва двоен пламък, дето се докосна
и в каменът аз чуя две сърца...
Навсякъде сявга раздвоя несносна
и чезнещи в пепел враждебни лица.
И подир мене с пепел вятъра навсъде
следите ми засипва: кой ги знай?
Аз сам не живея - горя! - и ще бъде
следата ми пепел из тъмен безкрай.
ДУШАТА МИ Е ПУСТА...
Душата ми е пуста: буря кратка
помете всичко там. Напразно вече
следа бих дирил от мечтата сладка
по тебе, образ потъмнял! Далече,
цял век далече са от мен
миражите на вчерашния ден.
Все пак аз помня: ти дойде желана,
дойде с душа лист още неизписан,
лист бяла книга. В своя вехта рана
перо намокрих: в спомени улисан,
посегнах аз и писах без покой,
от болка се превивах -
и писах с кръв и гной.
Че ти не бе живяла - а живота
бе мене пък задавил. И той свари
с проклети писмена на богоскота
душата ти чрез мене да нашари./
В очакване, боязън непонятна
владееше предчувствията мои;
изгубих те - пустиня необятна...
НЕДЕЙ СЕ ВРЪЩА
Недей се връща, не пристъпвай моя праг, -
угасна моя ден.
Усмихнат - призрачен - и драг,
тъй близък и далек от мен,
из миналото образ! Тук и тебе
безмълвие навеки ще погребе
в нощта на моите студени дни...
В нощта на моите студени дни
единствена звезда,
ти хвърляш лъч сред гробни тъмнини; -
о призрачна звезда,
ти грееш в спомена на миналите дни,
мъртви навсегда!
Мъртви навсегда.
ПО ЗДРАЧ
Света е между нас: от край на края
по здрач те призовах с последна мощ.
От пъкъл ида аз, а ти от рая!
По здрач те призовах, настъпва нощ.
В нощта ще дойдеш, - ще ли те позная?
Но като в гроб да спя съм аз готов:
душата ми привикна да не чака...
Светилника на своята любов
дигни високо и търси из мрака,
че няма кой да чуй сърдечен зов.
Намериш ли ме - нека ме разбуди
целувката на твоята уста.
И сепната душа ще се възчуди:
сънят ли оживява в самота,
зора ли посред нощ съня ми куди.
АЗ САМ НЕ СЪМ
Аз сам не съм, ни тук самси - в заключената стая.
Но кой е Той... но кой си Ти, не зная.
От самота се аз измъчвам - насаме,
кога не бъдем с тебе, както сме.
Не вярвам аз ни в дявола, ни в бога,
но тебе - да те отрека не мога.
Тъй явно шепнеш ти! Кога ли те не чух,
над мене - или в мене? - трезвен дух!
И ето ме пак с тебе - и разбита,
душата ми пресипна да те пита:
сред мрътви светила, през будни тъмноти,
за що ти служа аз, къде ме водиш ти?
УМРИ!
Мечта - в заглъхнала пустиня незаглъхнал звън,
и сън - видения засмени в тъжна самота...
Недей ме нивга ти за миналото пита,
не хвърляй в бъднините поглед устрашен:
пометено е вече, буря що помита,
и кой отгатна утрешния ден?
Желай, - желанието наше нека бъде сън,
и звън - що глъхне-не заглъхва, в края си без край.
А миналото мина, - опитен грабител,
на пръсти си отиде неусетно то,
и бъдащето иде трезвен довършител.
да чакаме ли ние и защо?
Умри, - смъртта ми нека бъде празник в самота;
мечта - мечтата ти в мой пламък нека догори..
Щастлив е, който в път надире не поглежда
и стъпки не брои оставащи напред -
и който отнесе усмихната надежда
отвъд света, през снегове и лед.
И АЗ ЩЕ БЪДА САМ...
И аз ще бъда сам. Денят ще ме отмине
като разбойник гузен и убиец плах;
денят ще ме отмине, с него ще погине
надежда сетен зрак, на който уповах...
/
Между денят и тмата, с ураган в гърдите,
самси в пустинен мраз душа ще помразя...
че с ураган в гьрдите, сам посред мъглите,
кого ще търся аз, кого ще поразя - ?